Духовият оркестър на училище „Христо Ботев“ беше едно малко музикално бижу, за което днес може само да се съжалява, че вече го няма.
През годините на съществуването му той се превърна в емблема не само на училището, но донякъде и на целия град.
Създадоха го с много ентусиазъм вече покойният някогашен директор Стойчо Стойчев и съпругата му Виолета Стойчева, преподавателка по литература.
Аз имах шанса да бъда избран и обучен за музикант, когато бях в 4-и клас.
Сякаш попаднах в друг свят – царството на нотите.
В началото надувах тромбона в мощните баритонови партии, но по-късно заради здравословни причини преминах на барабана и чинелите.

Членовете на оркестъра се ползваха с особен статут и немалко дребни привилегии.
Много се гордеехме. От нас се изискваше всеотдайност, но и бяхме глезениците на училището в много аспекти.
Репетирахме по всяко възможно време – сутрин преди часовете, през голямото междучасие и след занятията.
Медните инструменти ги държаха в малко помещение в избата.

Репетициите правехме пак в мазето като слагахме направо върху складираните въглища партитурите и разчитахме нотите на светлината на малките прозорчета.
Тези малки неудобства се компенсираха многократно от голямото удоволствие при различните изяви. Сутрин, когато на двора съучениците ни правеха недолюбваните упражнения от задължителната гимнастика, ние се разполагахме до стълбите и свирехме валсове, за да им зададем ритъма.
Завиждаха ни, а ние се надувахме и ехидно се подсмихвахме.

Репетициите правехме пак в мазето като слагахме направо върху складираните въглища партитурите и разчитахме нотите на светлината на малките прозорчета.
Тези малки неудобства се компенсираха многократно от голямото удоволствие при различните изяви. Сутрин, когато на двора съучениците ни правеха недолюбваните упражнения от задължителната гимнастика, ние се разполагахме до стълбите и свирехме валсове, за да им зададем ритъма.
Завиждаха ни, а ние се надувахме и ехидно се подсмихвахме.Репетициите правехме пак в мазето като слагахме направо върху складираните въглища партитурите и разчитахме нотите на светлината на малките прозорчета.
Тези малки неудобства се компенсираха многократно от голямото удоволствие при различните изяви. Сутрин, когато на двора съучениците ни правеха недолюбваните упражнения от задължителната гимнастика, ние се разполагахме до стълбите и свирехме валсове, за да им зададем ритъма.
Завиждаха ни, а ние се надувахме и ехидно се подсмихвахме.Репетициите правехме пак в мазето като слагахме направо върху складираните въглища партитурите и разчитахме нотите на светлината на малките прозорчета.
Тези малки неудобства се компенсираха многократно от голямото удоволствие при различните изяви. Сутрин, когато на двора съучениците ни правеха недолюбваните упражнения от задължителната гимнастика, ние се разполагахме до стълбите и свирехме валсове, за да им зададем ритъма.
Завиждаха ни, а ние се надувахме и ехидно се подсмихвахме.

Канеха ни на различни събития в цялата област, малко са градовете, в които не сме свирили. Духовата ни музика беше много добра и, доколкото си спомням, беше класирана на трето място на национален фестивал на ученическите оркестри в Ботевград.
Не случайно колегата ни Михаил Лазаров по-късно продължи обучението си, стана известен диригент, а по-късно и началник на военното музикално училище в София.

Така напълно заслужено всяко лято оркестърът отиваше на лагер – да си починем и през това време да заучим някоя нова песен.

Г-н Стойчев ръководеше и фанфарната музика в Костенец и двата оркестъра се чувствахме като побратими. Гостувахме си, постоянно бяхме заедно.

Канеха ни на различни събития в цялата област, малко са градовете, в които не сме свирили. Духовата ни музика беше много добра и, доколкото си спомням, беше класирана на трето място на национален фестивал на ученическите оркестри в Ботевград.
Не случайно колегата ни Михаил Лазаров по-късно продължи обучението си, стана известен диригент, а по-късно и началник на военното музикално училище в София.

Така напълно заслужено всяко лято оркестърът отиваше на лагер – да си починем и през това време да заучим някоя нова песен.
Г-н Стойчев ръководеше и фанфарната музика в Костенец и двата оркестъра се чувствахме като побратими. Гостувахме си, постоянно бяхме заедно.

 

 

Незабравими, красиви и пълноценни години!
Сега при всяко преминаване край моето училище очаквам да зърна в двора червените куртки с ширити и да чуя бодрата песен на тромпети, флигорни, баритони, кларинети, баси и барабани.
Жалко е, че този прекрасен оркестър вече го няма.

Вярвам обаче, че ръководството и на училището, и на града имат желание и сили да го възродят.
„Ботев марш“ отново трябва да гърми и съм убеден, че един ден отново ще го чуя!

Мажоретен състав с ръководител Тамара Михайлова